За дом не ставам
Аз не съм създадена за дом,
тясно ми е, въздух не ми стига.
Сдушила съм се с един сезон -
не за друго, а търпи ме.
Пътят ми е доста тесен,
вмествахме се трудно двама,
а пък твоят - твърде лесен
за душата ми разпрана.
Свикнала съм да немея,
даже и да има хора,
важно е да се ветрее
ризата ми на простора.
Вятърът да ме подвихри,
дето мръкне да заспивам,
сляпата Луна да викне
облак бял да ме покрие.
Самодивите да видят,
че невеста аз не ставам,
да ме завлекат в горите,
за сестра да ме задяват.
Въздухът за дъх ще стига,
вдън гори ще се простирам,
граница ще са звездите,
а краката ще продирам
да танцувам в бели нощи -
вълците от мен да бягат,
а отровна пепелянка
във нозете ми да ляга.
Аз не мога да се вместя
ако някой ме е вързал.
Раните са ми потребни,
но ми стига просто ъгъл...
На кълбо да се превия,
място винаги ще има,
но душата да се върне
иска шеметна магия -
ако тихо пеят химни
листопадите на двора,
ако с обич се събуждам
под щастливата топола,
ако буца в гърло нямам,
думите да са излишни -
ако в сластната омая
никой друг не ни открие.
Дай ми само свободата,
дето врътнал си и ключа.
Аз за дом така не ставам -
ако искам ще се върна...
© Геновева Симеонова All rights reserved.
