Някога, някъде, във време отминало
в прашясали спомени, съдбовно застинало
живяло дървото на човешкия срам
и променяло всеки, който мине от там.
Съвест му казвали - Съвест проклета,
дразнещо дебнеща, болезнено тиха,
стабилно стояща на корен могъщ,
застигаща всеки поне по веднъж.
Хората мразели силното дърво,
тайно го хулели и се молили - дано
някой да отреже предателския корен,
щастливо да живеят с възможности отворени. ...