В примка хванах
мартенския заек.
Доверчив бе.
Взе ме за Алиса.
Знам си аз -
капан заложа ли - ще патя
(нищо, че на камък не е писано).
Да кажеш -
точно той ми трябваше -
ще сбъркаш.
Надеждата ми -
пак без ядката черупка...
Да се навият други
да ги води заек.
Те - чудните земи -
не са във дупката.
Освобождавам го.
Току-виж се споминал.
Той само
със изгубени Алиси е спокоен.
(... достойнство, ако раждаха дърветата...)
Не ми отива някакси -
щом падам,
спасително да се ловя
за корен...
© Маргарита Василева All rights reserved.