За любовта, цветята и...жената
Значи, няма оправия
с тая, моята жена.
Де да бягам да се крия?!
Страшна мъка ми е. На!
Предната година бързам,
като всеки влюбен мъж,
с цветенце, с подарък вързан
и й викам, ’начи: Дръж!
А пък тя, като ме погна
с персоналната метла…
Бре! Не мога да насмогна
да се браня със ръка.
Гледам я, почти е същи
развилнял се Джеки Чан.
Изпод вежди ми се мръщи.
Що така и аз не знам.
Само днеска ли бе, мъжо,
пита, влюбен си във мен?
Хъка –мъка, как да лъжа?!
Викам, май че всеки ден…
Ми тогава, вика тая,
к‘ви са тез’ цветя сега?
Че какви? Мигар, не знае…
Днес е ден на любовта…
Ама, като се замислих,
права ще излезе тя.
Всеки ден пере и чисти
за един ден със цветя.
За да има мир във къщи,
още в този миг реших-
всеки ден да се завръщам
я със цвете, я със стих.
Ха! Ще ми се прави важна,
но ще види тя тогаз!
Със любов ще я наказвам
всеки миг и всеки час.
Толкова съм умен, ’начи!
Сядам да напиша стих.
Ти, жена, недей да плачеш!
За метлата ти простих.
Но, докато пиша, знаеш,
ти да сготвиш, изпереш,
кифлички да ми направиш
и прането да простреш!
А пък аз, любовни рими
ще ти пиша всеки ден.
Пролет, лято, есен, зима,
ще си влюбена във мен!
© Керанка Иванова All rights reserved.
