Аз и небето си имаме история!
Познавам го вече от толкова много години...
Виждала съм го да се смее, да плаче, да се сърди и да ликува.
Винаги ми е било добър приятел... небето.
Подава ми рамото си, за да поплача на него,
понякога плаче заедно с мен, или вместо мен.
Когато съм щастлива се радва с мен.
Когато съм самотна е до мен...
Когато имам нужда от съвет, ми дава съвет.
Знаеме се ние с небето.
Когато вали, ме прегръща.
Когато грее, ме целува.
И е синьо, когато мисли за мен.
Вечер ми сваля звезди.
Кара ме да протегна ръка и да ги приютя в шепата си,
обаче аз не мога да отместя погледа си от него!
Небето е толкова красиво!
Понякога, ако има повод, или просто съм тъжна,
ми извайва дъга...
Шепти ми чрез вятъра, че това съм аз.
И как да не се усмихнеш, дори да знаеш, че не е истина!
То, небето, си има подход!
Кара ме да се чувствам специална...
Ето сега, например!
Не е в настроение, но пак се насища със синьо,
когато го погледна!
Ех, небе, толкова много те обичам!