За нея...
За нея...
Навън е тъжно...
Навън е мрачно...
Градът - забулен в мъгла...
Оголени дървета...
Окапали листа...
Небето оловно тежко...
Улиците -
от забързани хора гъмжат...
Заваля... небосклонът ръмжи...
Душата свита тъжи...
погледът празен
в хоризонта се рее...
бурята вече беснее...
дъждът -
на едри капки вали, гърми...
вятърът -
оголените клони превива...
вече забива,
в стъклата плющи...
някой крещи:
- Затвори, затвори!
Тишина...
Вятърът спря, дъждът преваля...
Във въздуха ухае колендро...
Просветлява...
По улицата водата мие калта...
По улицата...
А калта в душата?
В душата кой ще измие?
Поройният дъжд, съвестта?
За нея откъде да взема светлина?
И изведнъж ми светва -
надежда има една -
Любовта!
Обичта помежду ни!
Любовта!
© Димитър Митов All rights reserved.
