Помниш ли,

някога,

когато бях сама,

как съдбата ни запозна,

как ме гледаше пълна с тъга,

мислеше ли, че ще се стигне до сега?

Колко години минаха,

колко радости и болки ни отминаха,

забравих да броя дните,

защото бях фокусирана върху звездите.

Мислиш, че те мразя?

Не разбираш ли,

че за теб по трупове ще газя, 

малко преувеличено,

но е точно така,

защото ти си едно от любимите ми същества.

Умееш да четеш между редовете

и като утеха идваш към мен,

точно миг преди да пропадна

в бездна от тъга,

спасяваш ме винаги,

направи го и сега.

Някога, без капка напрежение,

щеше да се поставиш в моето положение,

нямаше да ме укориш,

нямаше да ми кажеш:

"Не си права! Грешиш!"

Дали все още е така?

Още ли се движим по една пътека?

Въпроси в главата ми колкото щеш,

а отговорът някъде между нас,

аз те чувам, 

но ти чуваш ли моя глас?