За приятелството (2)
Помниш ли,
някога,
когато бях сама,
как съдбата ни запозна,
как ме гледаше пълна с тъга,
мислеше ли, че ще се стигне до сега?
Колко години минаха,
колко радости и болки ни отминаха,
забравих да броя дните,
защото бях фокусирана върху звездите.
Мислиш, че те мразя?
Не разбираш ли,
че за теб по трупове ще газя,
малко преувеличено,
но е точно така,
защото ти си едно от любимите ми същества.
Умееш да четеш между редовете
и като утеха идваш към мен,
точно миг преди да пропадна
в бездна от тъга,
спасяваш ме винаги,
направи го и сега.
Някога, без капка напрежение,
щеше да се поставиш в моето положение,
нямаше да ме укориш,
нямаше да ми кажеш:
"Не си права! Грешиш!"
Дали все още е така?
Още ли се движим по една пътека?
Въпроси в главата ми колкото щеш,
а отговорът някъде между нас,
аз те чувам,
но ти чуваш ли моя глас?
© Вяра Ангарева All rights reserved.
