За смъртта на село
А вятърът пищеше като яре,
осъмнало под острото на ножа,
над калдъръма в село. През Януари.
До гроба, в който дядо е положен.
Пилееше съдби и стари спомени,
от клоните на вехнещата круша
и пръскаше носталгия из двора ни,
в очакване на нещо. Да се случи.
Но случването, все така несбъднато,
не се усмихна в схлупената къща.
Вратата, дето зееше в отвъдното,
четирсет дни след баба се затръшна.
Кепенците потракваха безмилостно
по пустите прозорци. Като кости.
Ръжда покри мотиките на нивата
и с тях ръждяса вярата ми в Господ.
Снегът отвън натрупа. И в душата ми.
Ръцете ми – привикнаха да нямат.
Последната ми свещ подпали вятъра.
Запалена – последен път… За мама.
© Руска Назърова All rights reserved.
