За спомена, за поета и др.
За спомена, за поета и др...
Забравило времето
някакъв спомен.
Вятърът минал
и го прибрал.
А самотният спомен
живеел бездомен.
Пазел мига
и така оцелял.
Със себе си носел
пожълтяла жалейка
и вече приличал
на пребита мечта.
Отчаян мълчал
като стара линейка.
Позабравил кое - къде и кога.
Било е отдавна, много отдавна,
но може да бъде и днес, и сега.
Споменът помнел
случка случайна,
с върволица от хора
с еднакви лица.
Те бесели весели,
тъпчели, месели
и омесили всичко с калта.
На поета сърцето обесили.
Крещели:
- Поетът умря!!!
Светът се превърнал
в черна дупка незнайна.
Нямало кой да запали свещта.
А поетът и мрака
подпалвал потайно.
... Поне спомен да имаше...
Но и той отлетял.
Р. S. Поете, ела!!!!!
© Виолета Томова All rights reserved.
