За стъпките и думите
Стъпките си пазя
към детските тояжки,
които чупех на дуели
и като тях по мъничко умирах,
понеже остаря и клонът,
младостта на който си подпирах.
Пазя стъпките в пръстта
(не знам дали е редно)
над единствения брод,
по който изпращах си другарите.
Имам остри колене
да ги търся за последно,
както се търси другият живот -
зад огледалата и олтарите.
Вода заспива в стъпките ни общи,
а думите отдавна се търкалят на брега -
камъчета в ръцете на деца,
които дълго ще ни целят още,
и кръгове ще давят нашите лица.
Като в някой филм за глухи, по чудо оцелял,
стъпките са празни, когато думите ги няма.
По тях да ни открият бях си обещал,
а без думи Земята става още по-голяма.
© Христов All rights reserved.
