За уличната котка
Подритвана, хулена, сама.
Такава беше до последната луна.
Спеше нощем дето свари,
денем кроснеше по тротоари.
Отредено бе ù на земята
да пролива кръв и за храната.
Щом завихри се яростно студът,
да живее само молеше се, както всеки път...
Вглеждаше се във човешките лица
и търсеше във тях деца.
Само тези мънички душици
ù бяха давали в годините трошици.
Рани ближеше от бой за свобода,
но болки нямаше от тази рана,
пò болеше от човешката закана.
Никой ли не виждаше сълзите й?
И никой ли не чуваше молбите й?
Подритвана, хулена, сама.
такава беше до последната луна.
После даже никой не разбра,
само аз видях - усмихна ми се
и завинаги заспа...
© Безстрашна All rights reserved.
