Заблуда
Защо се заблуждавам, защо, защо, защо,
от мен щом нищо няма да остане.
И крехото ми счупено стъбло
ще стане пръст, цветя-гердани...
Изобщо няма смисъл да съм тук,
изобщо няма смисъл да мечтая.
В студения ми, яростен юмрук
тече спокойствието на безкрая.
Защо ли мъкна томовете с минало
на рамото си, в чантата пробита.
Щом новата река пак е изринала
на вчерашните хълмове нефрита.
Животът идва и си тръгва - ням.
Напуска ни, трептял за миг у нас.
И бавно осъзнавам, с ясен срам,
нищожната си роля - във анфас,
безликата си същност, слепотата,
в безумство заявените желания,
нездравата си почва под краката,
кънтящо в празнотата си незнание,
завило като вълк в безлунна нощ.
Илюзиите светят още, светят,
и питам се защо, защо, защо
си прося вечно тяхната опека...
Дребнаво се залавям и се крия
в бълнуването си, че съществувам.
Дали ще дойде време да открия,
че дълго, дълго просто съм сънувала...
© Тайна All rights reserved.
