Забрава
Непонятно е как успях да забравя очите ти.
Очите, които обичах от слънцето повече.
Които сънувах, когато пътувах нанякъде.
Които ми бяха създали надежди и навици.
Не разбирам и как заживях, без да чувствам ръцете ти.
И празни са мойте ръце при разходката в парка.
Защо тъй спокойно приех, че няма ги вече
и че пари на пръстите не топла длан, а угарка...
С мисълта, че те няма, как тъй спокойно живея?!
Не разбирам, не зная... може би други сме вече.
Първо любов. После един осъзнава,
че е в тежест на другия, и си тръгва, за да не пречи.
После идват сълзите, въпросите, бурните чувства.
Разкаяние с чувство за правда редуват се често.
Първо бягаме, горди, че правилно действахме,
после плачем, от другия чакаме вести.
Ала с времето болката стихва. Забравяме.
Вече другият станал е спомен. Блуждаеща сянка.
Но душата е камък, а под него - черно гнездо
на готова да хапе, ранена до смърт пепелянка.
Очите, които обичах от слънцето повече.
Които сънувах, когато пътувах нанякъде.
Които ми бяха създали надежди и навици.
Не разбирам и как заживях, без да чувствам ръцете ти.
И празни са мойте ръце при разходката в парка.
Защо тъй спокойно приех, че няма ги вече
и че пари на пръстите не топла длан, а угарка...
С мисълта, че те няма, как тъй спокойно живея?!
Не разбирам, не зная... може би други сме вече.
Първо любов. После един осъзнава,
че е в тежест на другия, и си тръгва, за да не пречи.
После идват сълзите, въпросите, бурните чувства.
Разкаяние с чувство за правда редуват се често.
Първо бягаме, горди, че правилно действахме,
после плачем, от другия чакаме вести.
Ала с времето болката стихва. Забравяме.
Вече другият станал е спомен. Блуждаеща сянка.
Но душата е камък, а под него - черно гнездо
на готова да хапе, ранена до смърт пепелянка.
© Николай Николов All rights reserved.
