Непонятно е как успях да забравя очите ти.
Очите, които обичах от слънцето повече.
Които сънувах, когато пътувах нанякъде.
Които ми бяха създали надежди и навици.
Не разбирам и как заживях, без да чувствам ръцете ти.
И празни са мойте ръце при разходката в парка.
Защо тъй спокойно приех, че няма ги вече
и че пари на пръстите не топла длан, а угарка...
С мисълта, че те няма, как тъй спокойно живея?!
Не разбирам, не зная... може би други сме вече.
Първо любов. После един осъзнава,
че е в тежест на другия, и си тръгва, за да не пречи. ...