Забрава
Натежало е оловното сиво небе,
подпряло се сякаш на кръста църковен.
Вятърът в ослепелите къщи снове,
останал единствен стопанин грижовен.
По листата тополови е кротнал дъждът.
Влажният полъх в некролозите срича.
От керемидите тихо капе ръжда
и по разкривения зид надолу се стича.
Върху мокрия плочник една кална следа.
Накуцвайки куче самотно минава.
От мътната локва кротко близва вода.
Оглежда се тъжно и продължава.
Пътека обрасла с тревата на спомени,
изписана нявга, като момина вежда,
забравила вече къде ни е корена,
криволичи на някъде без да довежда.
Зад провиснали порти увити в синджири,
сред обраслите дворове с бъз и коприва,
едно минало своето бъдеще дири,
но пустош, безвремие и разруха открива...
А в душата е по-сиво дори от небето.
Безсилна с видяното да се смирява.
И боли от страшната болка сърцето.
Болката, която се казва забрава...
© Събчо Събев All rights reserved.
