Забравената
Забравената в мен си няма име.
Не се е врекла в Дявола, ни в Бога.
По устните ѝ пари младо вино,
а в зѐниците спи вековен огън.
Под ноктите на мрака е родена,
от лунен сърп, настръхнал и безсънен.
Прощава. Но не моли на колѐне.
Понякога прегръща таласъми.
Откърмиха я северните хали.
Косите ѝ са диви коренища.
Мнозина разпиляха се нахалост -
целувките ѝ нивга не насищат.
Закърпила е дните си с коприва.
А в нощите танцува с единаци.
Най-своя е, когато си отива...
Най-хубава – когато се разплаче.
Забравих я от страх да не попия
душата ѝ, вселенска и бездомна.
Но цяла съм единствено в ония
солени дни, когато си я спомням.
© Пепа Петрунова All rights reserved.
