Зачеване на пролет
На детството в далечната страна
липи цъфтят и чиста детска врява.
Но туй са вече други времена,
в които никой няма да вярва.
И уж се връщам всеки ден назад,
а тъне, тъне из мъгли Итака.
Какъв ти рай – подобие на град,
щом даже мама спря да ме очаква.
Не вярвам Господ Бог да се смили,
към храма да ми начертае пътя,
макар Белоградчишките скали
в гръдта си цвете и за мен да кътат.
И всеки ден оглозган е до кост,
а всяка нощ е с мирис на мастило.
Омръзна ми до смърт да съм си гост,
но дваж по-лош дори и от Атила.
Ще кажете - Родина. Ето нà:
в света притихнал, като нерв оголен,
аз по реката клончица една
ще пусна и зачена първа пролет...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
