Зад паметника на Пушкин
Сред тротоарния живот,
по улиците пъстри,
в есен,
вървим с едничката идея,
да пием в някакво
спокойствие.
Коли,
спирачки,
слънце
в ден -
като в последно
свети –
осветява,
с лъчите си един поет,
замръзнал в
мраморния камък.
Есен.
Зад руска църква
и зад град,
до жълта
сграда,
сред листа...
Във топлото
самотна пейка...
- Защо не седнем тук?
- Да, дадено!
- Красиво е, нали?
- Красиво е...
Мълчат дърветата.
Спокойно е.
Мълчи и църквата
отляво,
напомняща,
че всяко слънце,
е миг
човешки,
но не
слънчев...
Зад паметника
сядаме,
на Пушкин.
И сякаш сме му
безразлични.
Загърбил е и нас,
и слънцето -
той паметника си издигна
приживе!
Октомври е.
И е следобед.
Говорим,
спорим
и не спираме...
Та, колко му е да сме живи -
поне за час,
за два...
и да...
Обичаме . . .
И колко му е,
да,
наистина -
макар загърбени,
да се подсетим :
- Поезията е от Пушкин,
а водката от мене,
друже.
Говорим си.
Нощта е жадна.
Натиква в автобусите си
хора.
А ние,
в този малък парк,
посрещаме
със вятъра
луната.
И скоро ще си тръгнем,
зная...
През есенни пътеки -
рани...
И ще мълчат дърветата
във парка,
и есенната църква
вляво.
Ще има вятър
и ще бие,
нарочно
хората в
лицата...
А Пушкин ще мълчи
във мрамор...
Ще търси да
прегърне някой,
покрит от зимата,
във бяло...
А ние
ще се върнем...
някога...
по улиците пъстри,
в есен,
вървим с едничката идея,
да пием в някакво
спокойствие.
Коли,
спирачки,
слънце
в ден -
като в последно
свети –
осветява,
с лъчите си един поет,
замръзнал в
мраморния камък.
Есен.
Зад руска църква
и зад град,
до жълта
сграда,
сред листа...
Във топлото
самотна пейка...
- Защо не седнем тук?
- Да, дадено!
- Красиво е, нали?
- Красиво е...
Мълчат дърветата.
Спокойно е.
Мълчи и църквата
отляво,
напомняща,
че всяко слънце,
е миг
човешки,
но не
слънчев...
Зад паметника
сядаме,
на Пушкин.
И сякаш сме му
безразлични.
Загърбил е и нас,
и слънцето -
той паметника си издигна
приживе!
Октомври е.
И е следобед.
Говорим,
спорим
и не спираме...
Та, колко му е да сме живи -
поне за час,
за два...
и да...
Обичаме . . .
И колко му е,
да,
наистина -
макар загърбени,
да се подсетим :
- Поезията е от Пушкин,
а водката от мене,
друже.
Говорим си.
Нощта е жадна.
Натиква в автобусите си
хора.
А ние,
в този малък парк,
посрещаме
със вятъра
луната.
И скоро ще си тръгнем,
зная...
През есенни пътеки -
рани...
И ще мълчат дърветата
във парка,
и есенната църква
вляво.
Ще има вятър
и ще бие,
нарочно
хората в
лицата...
А Пушкин ще мълчи
във мрамор...
Ще търси да
прегърне някой,
покрит от зимата,
във бяло...
А ние
ще се върнем...
някога...
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
