Задкулисна да бе...
Стене тъмната сцена във стария градски театър.
А дъските-клавиши се разпяват от нечии стъпки.
Две завеси въздишат, разлюлени от спомен и вятър.
Тя ще влезе сега.
Както винаги смайваща.
Гръмко.
С тежък грим и със огнена рокля пристъпва.
Драматично протяга ръце омалели.
За сбогом.
Не поглежда назад.
От невидима длан се отдръпва.
Във очите блести неизказана сива тревога.
Пианистът мълчи.
И поглежда през рамото.
Нея.
Ще засвири ли?
Как?
С разтреперани плашещо пръсти…
Да разкаже ли как я е любил във свойта постеля
и дарил е сърцето си.
Ех…
Не и пръстен.
Тъмнокоса луна.
Той и тя.
И театър разплакан.
О, запей ми пиано!
Любовта му е гола.
Но чиста.
Тя ридае красива…
натъжена от празно очакване.
Той е беден.
Но знае какво е до смърт да обичаш.
За какво си дошла във душата му, обич безкрайна!
Задкулисна да бе.
Монолог.
Тишина неразбрана.
Пианистът обичал актрисата.
Образът.
Тайно.
И въздишка по нейната роля добре изиграна.
Кой ще каже сега на ръцете му неми да свирят?
На сразена мечта кой мелодия дивна ще вдъхне?
Там, на сцената тя се роди.
И на нея умира.
Някой зрител, почувствал това, може би ще въздъхне.
Тя, актрисата знае как със думи света да омае.
И без звук ще играе прекрасно на светлата сцена.
Ала как не разбра…
Ала как ли изобщо не знае…
че да бъдеш обичан без фалш и без маска
това е
безценно.
© Деница Ангелова All rights reserved.
Прегръдки от мен!
