Задушница е, да спомним близките!
Задушница е, да спомним близките…
Във този ден, със скръб пак спомняме за своите
родители, деца, роднини и приятели,
че в друг свят, по- красив, но рано във покоите
съдбата, безвъзвратно е изпратила.
Отново раните кървят.Възвръщат ярки спомени.
Защо, Защо? Задава болката въпроси…
Сърцето и очите плачат със сълзи неотронени,
единственото ”Мир на праха им” просят…
Първа загуба- баща ни. Рухна и нашата опора!
Кротко, но мъчително и дълго гасна като свещ!
Помня сетните му думи в предсмъртната умора:
“Не се бой, Маро, / майка ми/, дано разбереш…
За добро е всяко зло! Оставил съм ти банки три.
Във София, Париж и Лом! Отивам си спокоен...
Това са трите ни деца, не банки, пълни със пари!
Вместо мен, ще ти осигурят живот достоен!”
Майка ми, живя при мен, почина без да се простя.
Пак тихо и сама и без за мен последни думи…
По израза, застинал, виждах, че искала е нещо тя
да каже и това не дава мира на ума ми!
На сестра ми края не видях в Париж! Не е вярно,
че я няма! Също брат ми в Лом, пандемия бе!
Приятели, съученици и колеги ковид взе коварно!
Като скърбя за всички тях, за мен не е добре!
Че няма с кой ни радост, нито скръб да споделя.
Моля се на Бог на всичките ми близки да прости...
© Ирина Филипова All rights reserved.
