От теб си тръгвах толкова пъти, безчет,

но ми бяха тесни безкрайните нощи.

Рамене блъскаха мисли и сънят бе отнет

от болка, съмнения, недадени прошки...

Толкова пъти си тръгвах от теб,

но от болка бездънна онемяваха дните.

Всеки ден от спомени беше проклет,

от тъга и сълзи тежаха мечтите.

Толкова пъти си тръгваш от мен

уморен, наранен, с вяра задъхана, сякаш е в клещи,

но се връщаш отново, от любовта победен:

без мен полепва дъхът на самотата в черните нощи.

Аз си тръгвам... Ти си тръгваш... Но пак се завръщаме,

защото сърцата ни в едно са преплетени,

защото само заедно отчаянието в дъга го превръщаме

и с устни рисуваме страстта по телата си...