Стоя над масата самотна за пореден път…

и спомням си за тебе отново и отново…

Думите ти страшни ехтят все още в мен:

Не те обичам вече, върви си, остави ме…

Защо? Къде сгреших? Така и не разбрах…

Не разбрах и как изчезна всичко между нас…

В един случаен ден ти се появи

и миг след това разбрах, че ти си мъжът за мен.

Помниш ли разходките ни, първата целувка,

нашата пейка, фонтанчето… и всички Наши места…

Едва ли ще ги забравиш…

Всичко беше идеално до един ден, когато…

ти беше на ръба да ме загубиш завинаги.

Сигурно помниш кое ме накара да се спра…

Да... това, че знаех, че има едно сърце, което ме обича,

което аз обичам и не можех да понеса, че ще го загубя.

Но ето, че дойде 19 януари 2009 година…

Този път всичко беше безсилно…

Ти спря да ме обичаш… каза, че не съм ти нужна…

Аз спрях да съществувам за теб.

Това започна да ме убива малко по малко…

Безсилна съм…

Не мога и не искам без теб…

Ти тръгваш и ме оставяш сама… На сбогуване искам да ти кажа:

Бъди щастлив!

Съжалявам!

Обичам те!

Сбогом!