Зайко
Край от медна пита гризна -
жилна я пчеличка.
Писна есента, капризно,
дъх стаиха всички.
Тичат животинки разни,
в миг да я спасяват
билки, чайове, напразно,
мечките сваряват.
И налагат мокри лапи -
есента не млъква,
само Зайо по чорапи,
тихо се измъква.
Де си тръгнал ти, ушати?
Пак от сянка бягаш?
Есента пък си изпати,
идвай, да помагаш!
Ида, ида! Стига кряка,
врано и се вайка.
Там оттатък върбалака
има, мярнах лайка.
Тичам бързо да накъсам,
да маже, да пие,
преди с погледа си свъсен,
някой да убие.
Търчи Зайко, полъх няма,
диря не остава...
От беда и то голяма,
есен да спасява.
Срещна пътьом двама- трима,
забраван е Зайко.
Есента премина в зима,
ни трева, ни лайка.
И до днес ехти гората,
кикот се дочува...
Помнят есента, горката,
Зайко как лекува.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
