Заключение
"“Къде си ти, не свети в твойта стая...” -
съвсем не бих стояла под прозореца ти.
Преди да пиша, слагам запетая,
а ти ще дочетеш след многоточието..."
Отново ще нареждам... по дифолт.
(Не чуваш ли? О, времето ти свърши?)
Три пъти да го режа, все е къс,
проклетият му спомен ме довършва.
Не ти ли пречи вечер да заспиш?
Аз нямам мира, вечно ми боботи.
Припомня ми за мигове добри,
за други – не съвсем дотолкоз лоши.
Нарича ме с прекрасни имена,
които даже ти не си изричал.
Почакай малко, виж, че заваля,
сега си гост, при него ще си зрител.
Ще видиш как се раждат чудеса
и после всичко бавно как умира.
Ще бъдеш в еуфория, негá...
ще чувстваш как сърцето бавно спира.
А после ще поискаш да заспиш...
и никога отново да се будиш,
защото любовта е като смърт...
(Не е ли? Ти намери с кой да спориш!)
Ще искаш да избягаш, да крещиш.
(А тя е любовта – да се прощава.)
Кому е нужна, след като е в стих?
Кому е нужна след като ранява?
Защо я търсим, след като боли?
Е, хайде стига всичко си отричал.
Сега си спомням... влюбен беше ти...
но не и в мен...
Ти мен не си обичал!
© Кремена Стоева All rights reserved.
