Върнах се и спрях пред вратата,
знам, заключено е миналото тук,
от тъжни мисли ми тежи главата –
аз бях на дядо първият му внук.
Топли спомени огряват душата,
надничащи от студената стая,
истината повече боли от лъжата,
но с нея продължавам да витая.
И днес тази истина не приемам,
дните минават, но болката стои,
забравените спомени отнемам,
докато сърцето останалите брои.
© Никица Христов All rights reserved.
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
