Залезите умират съвсем сами

В тъжните привечери на горещите юнски дни -
една отронена мисъл за теб политва.
Хвърля над земята хиляди искри,
вдишала неизречена още молитва.

А щом напои се от горещите сълзи,
земята в тези уморени часове утихва.
И слушам чистия плач на въздушните речи,
приспали ехото с реликва.

А залезите умират съвсем сами,
навели глави над нашите души.
А слънцето свежда срамежливо очи,
повярвало наивно в таз поличба.