Засекретено
В избената стаичка стачкуват
последните ми капки нежност.
Ако мигнеш, ще ти изтактуват
танц от незасищаща поезия.
С която денем Богове се хранят,
а пък нощем се сънуват жадни,
отсеченото си небе протягат,
една към друга - остри брадви.
И вият агнетата като вълци -
разпорили корема на Луната.
Такава нежност има зъби.
Тя хапе, чу ли?! През гръбнака.
Не я поглеждай! Дъжд ще кипне.
В смоли ще потекат липите.
Цяла вечност, дали ще стигне?!
Да изплетеш въжета от сълзите.
За бягство там - из низините,
където другата ще те пирува.
Да, в клетка не гнездят орлите.
И Не! Не се страхуват от куршуми.
© Силвия Илиева All rights reserved.
