Защо да съм жива?
Като сняг, разтопен в калта -
чезнат сълзите в мократа кърпа.
Сякаш малки петна от тъга
от сърцето кръвта ми издърпват.
И очите те търсят отново,
тъмнината с воал ме обгръща...
Плача... плача, защото те няма!
Колко пуста е нашата къща!
Как е трудно да станеш отново,
да обичаш, света да прегръщаш.
Колко тъжно и колко самотно
е в празен дом да се връщаш!
Колко празен е столът до мен!
Тази маса така е горчива!
Сив и черен е всеки мой ден,
да валят тези сълзи не спират...
Като черна душаща мъгла
боледувам, душата умира!
С теб зарових и моя живот -
вече няма защо да съм жива!
© МимеТО All rights reserved.
