Защо ли ти пиша?
Защо ли ти пиша? - ще питаш.
Защото не можех да кажа каквото си мислех.
По-скоро изгубвах проклетите думи,
заседнали нейде из мойта уста!
Не знам и сега дали ще успея
да кажа това, което ме гложди.
Ех думи!
Защо не достигат?
Как искам с дума една да опиша една красота.
Да впиша в срички едно обаяние,
една топлина загнездена в мен.
Но думите - те все си отлитат.
Как мога аз израз да дам
на нещо, което няма си дума?
Речта ни е пълна с голямо бездумие,
а аз се опитвам да пиша!
И има ли смисъл изобщо това?
Опитвам да пиша за чувства и помисли,
но нещо накъсва се, спира потока.
Какво ли блокира ме щом те погледна
и думите блъскат се, но няма врата?!
Отвън съм един,
но вътре раздирам се,
незнаещ с какво да отключа.
И мятам се лудо всред вътрешен хаос -
за малко приятен, за малко зловещ.
А ти ме поглеждаш и губя си думите -
какво е това ?..
Не търся аз после - те идват самички,
но ти си оставила само един аромат.
А аз ги записвам,
събирам им сричките.
И после се питам -
Защо ли ги пиша?
Защо не изричам ги?
Защо?
