Защото...
Слънцето умира с малко думи,
вината нежна е и лека - като ден.
Във гръб убивам с лесните куршуми
(и себе си убивам - но пред мен).
В затвор лежах - защото те обичах,
смъртта гостуваше във тесния ми двор.
Оцелях без сълзи - като се отричах,
(разбрах какво е, мъжки кръгозор).
Намерих смисъла в това да съм безсмислен,
обърнах болката в молитва за живот.
Измислих ролите в сценария прелистен
(за мен палача кръвен - ти си кукловод).
И теб намерих - беше самодива,
а онзи изнасили те - но чисто.
Постъпка грешна? Не! Правдива.
Гилотината поиска! Беше поривисто.
Решетките са бели, щом си празен,
не съжалявай - ще докоснеш клони.
Профилът от влага е премазан,
анфасът грее - той сега се моли...
Спокоен съм - ужасно съм спокоен,
страхът разпадна се на ириси в окото.
След време ще съм само дъх покоен,
а всеки спомен свършва със "защото"...
© Валери Янев All rights reserved.
