Затишиха се камбаните
Затишиха се камбаните
Разплаках във себе камбаните,
онези, стари и дълго мълчалите.
Искам да кажа, че бръкнах във раните,
онези, тъй отдавна кървялите.
И заехтяха в главата ми стонове –
всяка горест – със своя мелодия.
Чувах мечтите да падат от тронове
и тенекиен смях на короните.
И запищя северняк от забрадки,
онези, черните, на овдовели любови,
а думи-усойници в съсеци кратки
хвалеха своите най-смъртни отрови.
Окованата Лудост запя Любовта си,
разкъса си ризата с диви ръце.
И блесна! Изумруд в голотата си!
„Отвържи ме! За малко поне!”
И стана тихо. Затишиха се камбаните.
Съдраната риза превърза им раните.
Мечтите си нямат глави за тиарите,
а на трона им си почиват гробарите.
А това погребва ли раните?
Ренета Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
