Затъваме
Най-близо сме до слънцето,
най-близо до леда.
Достигнали сме дъното
и газим нищета.
Мълчим, но критикуваме
когато сме сами.
Свободно се страхуваме
щом спре да ни боли.
Промени все жадуваме,
но друг да ги направи.
Онез закони Крумови
отдавна са забравени.
Цепим бъднините
с мечти и със надежди.
Вечно сме сърдити,
за помощ се оглеждаме.
Потъваме, потъваме
и чакаме добро.
Чакането струва ли,
бездейно ли е то?
Ръцете атрофират,
краката ни болят,
старците - умират,
партии - крадат...
Ужасна бъркотия,
а слънцето гори.
Затъваме в помия
и в собственни сълзи.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
