Завръщане
Гордост излъчва моята осанка,
облак, пътуващ с блеснала надежда.
Колко ли пъти ми казват, че съм странна,
да търся човечност напразно ли изглежда.
И свой ход в живота да търся непременно...
И свой тост да вдигам със звъннала чаша...
Да гоня мълниите, времето да променям...
Да изтривам тъмните облаци, вашите...
За да се върнем там, под белите си вишни,
при нашия живот, светостта прозрели,
при странността, където може да се диша,
чист да е просторът, да, пълно ще изглежда.
© Мариола Томова All rights reserved.
