Зейбекико
Свири най-тъжното зейбекико* на струните
на вечната ми самота
и сипвай до безкрайност от узото - кристалното,
в чаша средиземноморска отчайваща тъга.
Сега съм скитница, таверна тъжна,
изпратила с усмивка поредния си гост,
раздала до последно измислени емоции
в горещия, безсрамен и адски парещ август.
И тежка миризма на пура,
на скъп парфюм и лепкав дим
попиват и измъчват бавно всяка струна,
но песента не спира да звучи.
Не спират да звучат безброй бузукита
във тъмно синята и непрогледна нощ,
в която пак отдавам се, но пак съм ничия,
като таверна в три след полунощ.
Аз ничия, ти вече „нечий”,
аз скитаща, ти вече с дом,
и тръпнеща сред нашите омайващи бузукита,
строшавам чаша обич с отекващ тъжно стон.
Зейбекикото се играе поотделно,
танцът на самотните и тъжните души,
аз продължавам моя танц в поредната таверна,
която ще ми бъде и дом, и път, и „ти”.
*Зейбекико (на гръцки: ζεϊμπέκικο) е гръцки традиционен танц. Изпълнява се индивидуално в кръг от публика, която е коленичила. Танцуващият зейбекико гледа към земята, а лицето му е мрачно.
© Пламена Троева All rights reserved.
