Камбани бият, клетви се кълнат,

земя тресе се, зажадняла тя за кръв,

тогава съдби човешки колко спират,

за да стигне някой спасението пръв.

Виждаме в този миг нещата,

за които спали сме до този земетръс

и сепнали сме се от белята,

сещаме се живота как е къс.

Град след град, време и устои

изчезват, сякаш затаили дъх

и отиват във вечните покои,

в рая на божи връх.

И от там изпращат ни покани,

да не идваме при тях толкоз бърз,

а да вземем поука от тези рани,

за да има живот след всеки земетръс.

24.VIII.1999 г.

Любимец