Земята на добрите
"Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме."
"Голямата земя" Георги Рупчев
Ноември дойде, и ще си отиде скоро.
Сега замислихме се, честно казано,
и се запитахме:
"Кога било е топло лятото?
Дали било е само наше?"
Ала не чухме никого да отговаря -
само вятърът повтаряше
последните дочути срички.
И се смееше нахално.
Отдавна може би било е:
оцелелите останали
се радвахме на хладни обеди тогава,
и на студени ръкостискания със приятели,
които към Голямата земя
запътиха се без да питат някого.
А ние - оцелелите избягали,
които вече няма ни,
защото все сме никъде
не бяхме виждали такова чудо -
само бяхме чували от старите,
които пееха до скъсване по обед,
и ни разказваха за залеза.
А те - приятелите липсващи,
не бяха писали писма за сбогом,
просто никакви -
за утешение и радост на добрите
и на сродните.
А тука долу, във небето - мрачното
летяха някакви досадни мачовци,
които се закачаха с дебели примадони
от квартални кръчми.
Те заедно надуваха:
тромпети,
свирки,
клаксони…
…и рецитираха,
повтаряха,
подскачаха…
Изглежда някои дори им вярваха:
познатите от улицата -
близките от зоопарка.
Накрая завещанията си прилежно опаковахме,
че скоро щяхме да пътуваме към нищото,
където най ни беше мястото.
Преди да тръгнем репетирахме години как се казва "Сбогом."
А после се запитвахме:
"Защо ли? Кой ли ще ни чуе?"
И угасвахме.
© Петър Димитров All rights reserved.
