Вред застудя

и сняг заваля.

Всичко се отрупа,

всичко побеля.

Зима люта е дошла…

Клоните,

и без туй оголени вече,

сняг ледовит покри

и сякаш

всички техни надежди разби

листа по тях да израстат;

покривка дебела,

безмълвно,

без да предупреди

всички стръкчета трева

сякаш за вечност покри…

Зима люта е дошла…

Чудя се:

малко ли мъки носи есента -

изпопадват всички листа,

съхнат всички треви,

птиците тръгват по незнайни земи,

слънцето от всеки се отдалечава,

с него и усмивката застудява,

умират даже някои мечти…

Малко ли мъки донесе есента,

та след нея и сняг заваля?

Ала освен че навън побеля,

вред застудя

и сняг студен заваля,

нещо във сърцето също осиротя.

Раната,

донесена с есента

още повече закървя

и  всички болки

 увеличиха се сякаш

с падането на снега…

Надеждите той безмилостно затули

и всичко,

всеки спомен във сърцето замрази,

остави всяка сълза

като напомняща бележка да стои.

Наред с това

гасне и надеждата

изпод снега.

Май не се раждат нови мечти

и дори мисълта за пролетта

не може да ме окуражи.

Сякаш тоя сняг

всичко вред замрази

и всяка искра изстуди.

Раните от есента

още по-надълбоко изкопа

и моето сърце,

безпомощно и голо,

сега е жертва на студа…

Както се ронеха

от дърветата листата

тъй и моето сърце

лющеше се парче по парче.

Както изпопадаха

родените през пролетта листа,

тъй изгаснаха

всички надежди в моята душа.

И сега върху оголените клони

пада сняг.

И покрива ги изцяло,

задушава ги това болно бяло.

Натяква, че пролет, лято няма

и сякаш казва, че плодовете

оттогава били са измама…

И така сега и моето сърце

засипва го безнадеждност зла,

нашепваща студено,

колко съм се излъгала сама.

Мислех, че щом позволя си да обичам,

пред мен ще се отворят нови врати,

щом престана любовта да отричам,

ще има щастие в моите очи.

Ала явно излъгала съм се,

и то сама,

и сега моето сърце

засипва го безнадеждност зла,

както трупа се и снега

върху всеки клон, всяка трева.

Зима люта е дошла…