От ръба на бетонната сива тераса,
почерняла, оръфана, тъжна,
бистри капчици ваят сребриста украса,
пропълзяват и сливат се дружно
в една дълга, прозрачна кристална висулка.
А през нейното ледено тяло
виждам клонки, размахващи снежни качулки,
разкрасени в проблясващо бяло.
Слънчев лъч светлина се пречупва оптично,
отразява се ярко в очите,
изрисува в тях пламъци златни, различни
и пробужда в душата мечтите…
© Дидислава All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
