Змей!
Змей, ви казвам, се задава.
Спуска се надолу по балкана.
Дръзка, неудържима хала.
Неустрашим...
 ... голям...
  ... с длани на титан.
С нокти - режещ вятър.
Люспи - облаци азурни.
С крила,
от пурпурна мъгла.
Гранит от ярост.
Напаст.
Свъсил вежди бурни.
Гигант...
... безмерен...
  ... великан...
С паст, надвиснала
над всичко живо.
Зийнал.
Дъха мъст.
Аждер.
Ненаситен,
мародер.
Прелита гордо
над върхари.
Сипей,
настръхнали чукари.
С глас от тътен.
Гръмотевичен и плътен.
Снове над ридове.
Кълне.
Сипе хули и обиди
и се смее.
Безнаказано се рее,
в тежкото небе.
Знам го ази де се крие,
нощно време сред андъци.
Де глава си морно вие.
В пещери дълбоки, тъмни.
Сред пущини и шубраци.
Дето никой никога не стъпва.
Ни човек, ни диви зверове.
Сред полета непристъпни.
С него искам да ме отведе.
Да господствам там.
Аз и син на ураган.
А в замяна,
аз душата си ще дам.
Тя, която вече се не трогва.
Ни от жлъчна горест.
Ни от тлеещи сълзи.
Ни от кончина човешка.
Ни от думи на врази.
Змей!
Змей, ви казвам, аз ще стана.
Чародей!
И щом вятър северен повей.
Ти сети се за балкана.
И за мене, дето веч ме няма.
А душата ми сред планини високи,
бързи ручеи, паланки
и гори дълбоки.
Още обитава и живей.