Знам лекарство във бяло
Тази есен ужасно прилича на мен –
ту е хрисима, ту безнадеждно сълзлива.
Върза шал в блед оранж (с носталгичен десен),
после стигна до извод, че сивото й отива.
И ми ниже писма (паяжинни) с криптирани драски,
замотавам следлетен език - тъжно сричам...
Как се срича безптичие в камуфлажна окраска?
Листопадът мълчи. И съблича, до голо съблича...
Грея вино за лек. С длан заглаждам света си наежен.
Ясночувам шептене: "Всичко дошло си отивааа...”
... И разнищва ме - сшита леко накриво, разнежена
нанизвам в броилка: щастлива - страхлива - щастлива...
Медитирам в мълчание, убежището ми спасително
(дневна есенна доза - лятото да ме отболи)...
Закопчавам се. Хладно е в голотата ми усмирителна.
Знам лекарство във бяло... Нека утре снегът да вали...
Голямо удоволствие е този стих. Благодаря!*