Зов
Зов
Ти мъчиш се във сумрака да срещнеш,
от сложения до леглото ти портрет,
очите ми. Изпълнени с гореща
любов. Единствена. За теб.
А въздухът трепти изнемощял.
И образът е някак си размазан.
От дим цигарен. Синкав, бял.
И струва ти се, че е сух и празен.
Ръка протягаш да го съживиш.
Но нищо в тоя поглед не потрепва.
Дъх си поемаш, за да изкрещиш.
Ала звукът във гърлото ти секва.
И виждаш ме, посърнала от плач.
Очите празни- те се пресушиха.
И твоят зов отеква. В полуздрач.
Една въздишка. Богомолно тиха.
© Мари Елен- Даниела Стамова All rights reserved.
