Диша тъмното като побойник във врата ми.
Имах малко, но животът и за него завидя.
Всички клетки мигом се смразяват на кръвта ни -
ненадейно. Със душата си ударим ли в греда...
Към болката и тишината не изпитвам страх -
(някога) изпитвах, но превърнах ги в убежище.
От теб на заем взимам най-прекрасната лъжа,
капчица е нужна, да роди от нея зрелище...
Аз съм силна! Докато прозорецът с надежда
прожектира всяко утро изгрев съвършено нов.
Нямам нищо... Не останаха дори одежди...
Но зове ли ме Животът, съм готова за двубой.