Зовът на сърцето
Не исках нито скъпи телефони,
не си мечтаех даже за играчки,
дори не чувствах сладостта в бонбона –
аз малък бях, но много често плачех.
Защото мама беше все болнава
и вечно се измаряше от малко.
Аз все опитвах нещо да направя,
тя – ангел мой, ме гледаше тъй жално.
Не знаеха какво й е – с години,
дали таеше нещо във душата,
дали я някой скришом бе проклинал –
за нея непосилна бе съдбата?!
Аз все сънувах как се смее силно,
как двамата се гоним сред полята.
И как с любов безкористно - обилна
обгръщам я – за мен тя беше свята!
Но помня тази зимна вечер – Бъдна,
когато Господ идва на земята,
реших безкрай да моля, той да сбъдне,
и здраве да и́ вдъхне във душата.
И сякаш чудо истинско се случи,
видях звезда как пада от небето.
И знаех си, че вече съм сполучил –
Той, беше чул зова ми … на сърцето!
© Данаил Таков All rights reserved.
