Звезда голяма бе изгряла
На Поли
Звезда голяма бе изгряла
на небосклона в тъмна нощ
когато на полето бяло
под моя стих видях: „Разкош!”
И от тогава ти ме караш
да се завръщам всеки път
при шеметната баба Мара
или в стиха ти „Като смърт”.
А днес ме хвърляш в изненада
на островите Пи Пи Дон
или в красивата Гренада
със своя стих – сълза и стон.
Ти носиш с прелетните птици
по камъче от тез земи,
а срещу тях една частица
от моето сърце вземи!
Помни ме като стих съдбовен,
над който плакала си ти –
за помислите ни греховни,
за неспокойните мечти...
И като в приказката стара,
когато бъда вече стар,
ръка целувам под хастара
на кожата ти от янтар.
© Иван Христов All rights reserved.
