Звездите светели леко.
Моменти идват, тръгват си
като нечакан и далечен гост.
Гледам други, виждам тебе,
изниква и поредният въпрос:
защо звездите светят леко
сякаш бледи са; висят?
Дали го знаят? Ами нека!
Всички искам да прозрат!
Че спомените грешни са,
не дават те и миг покой.
Какво ли могат?! Смешни са!
Измива ги поредния порой.
А аз единствена роптая,
възмутена пак от толкова тъги.
Съдбата ли да начертая,
за да видите и черните дъги?
И чудя се, така ли става
всеки път, когато се решиш
да даваш всичко до забрава,
опитвайки да не раниш?
Неблагодарности и маски само
изпречват се на моя път.
Но аз вървя и пак на чуждо рамо
за теб ще плача; не за друг.
© Мария All rights reserved.
