* * *

Дъждът се сипеше на отчайващи талази. Сякаш цял порой се изливаше от небето. И то беше едно такова сиво и мрачно, сякаш скърбящо за всичките полумъртви, изнурени от вечни битки за душите си жалки подобия на човешки създания. И светът беше един такъв мръсен и унищожителен, сякаш желаеше да погълне и стопи и малката им съпротива. Сякаш и той искаше да нарани повече, отколкото е бил наранен. Но едва ли имаше смисъл. Душите на страдалците и без това бяха достатъчно кървящи и те вървяха на омърлушени редици един до друг, отдавна приели черната си съдба. Никой и нищо нямаше да я променят. Нито те, нито Бога, в който отдавна бяха престанали да вярват. Влачеха тежките си вериги и се чудеха чии непростими грехове плащат- свои или чужди. Но дори и да знаеха, болката им нямаше да стане по- малка.

    Те бяха цветиста редица от най- различни сортове и общества. На един беше умряла жена му, на друг детето му, трети беше израснал без майка, четвърти - без баща, пети пък никога не беше познал родителска нежна ласка. И така, и така, до безкрайност.

    Дрехите висяха от измършавелите им тела. Косите им бяха мръсни и сплъстени, а лицата - посърнали. Сякаш нещо ги беше отнело от самите тях и вече и те не знаеха кому и къде принадлежат. Никога не им беше достатъчно. Винаги плащаха дори няколкото секунди щастие.

    Макар да бяха толкова различни обаче, едно нещо ги обединяваше. Всички те копнееха за малко обич. За малко безметежни и незабравими мигове, които, не да измъчват цялото им същество, а да им даряват мъничко топлина в тежките часове на безсмъртието. Те всички копнееха за един нежен образ, който да прави сивото небе изкрящо от синева и слънце, за една мила ръка, която да обърше с любов сълзите им и да им каже, че всичко ще бъде наред, че каквото и да е станало, няма значение, че никога вече няма да са сами. Но обичта беше опорочена от жестокия свят, в който живееха, миговете бяха отровени от омразата, образите - изкривени от силата на времето, небето - намръщено, сърдито, ръцете - пръснали се някъде в пространството на забравата, думите - без значение.

    Бичът на Бога-мъчител се стоварваше отгоре им и ги подканваше да вървят. И те пак вдигаха омразните окови и тръгваха по пустата пътека на самотата. Не знаеха къде отиват, просто вървяха, без да спират, веригите подрънкваха, устите мълчаха, очите плачеха, косите се вееха уморено. Но никой не проронваше дори и дума на протест. Те вече нямаха лица, нямаха души, нямаха идентичност. Бяха една тълпа, сляла се в един общ, горчив, до болка познат и изтощен облик.

    Вървяха ли или се влачеха по прашната пътека? Нито веднъж не вдигнаха очи към небето с молба за пощада. Нямаше милост за тях. Дотолкова се бяха раздали на другите, че не бяха оставили нищо за себе си. И най-големият им грях беше, че се гордееха с това...