Кафето и цигарата Отпивах поредната глътка от горчивото кафе. Кафето нетипично в мой стил (кафе не пия) беше сапътствано от цигара. Цигарите които пуша са един от доволно тежките предлагани на пазара в моята страна. "Синьо Виктори" - пакет. Бях ги намерил на приемлива цена - 2 лв. и бях доволен от тях. С всяко дърпане на тежката цигара осъзнавах, че си съкращавам живота с една минута. Усещах как отровата навлизаше в белият ми дроб. Пироните на ковчега се забиваха един след друг. Осъзнавайки, че цигарите са вредни аз продължавах упорито да пуша по средно 1 кутия на ден. Какво си мисля ?! Цигарите са изхода от проблема ми - не. Това е просто моето решение да се откъсна от света на позитивно настроените непушачи. Типично или по-скоро не, за пушач аз бях сравнително позитивен. Винаги търсех светлината в края на тъмния тунел. Какво още си мислих за цигарите ? "Без цигари ще издържа". Казвах го но при условие, че табакерата или кутията ми има поне 2-3 цигари. Волята която ми трябваше да спра цигарите бе заминала подяволите и бе отплувала заедно с купищата надежди които се сахръняваха в моя личен сейф - душата. Със сломено желание да спра тази отрова осъзнавах, че колкото и да се боря с нея - тя е по-силна. Типично в мой стил бях се предал. Психиката ми беше на път да рухне. Единственото което я крепеше бяха двата упорни пръта - жаждата ми за живот и моята приятелка. Бях прегрешил. Но знаех, че всяка грешка има прошка и всяка грешка е поправима. Това го знаех аз, но не и хората около мен. Те - тънеха в ежедневните си проблеми, а даже не правеха опит за миг да избягат от реалноста и да се потопят в свой измислен, шарен свят в който всичко е справедливо. Те не осъзнаваха, че всеки има по един свой елементарно устроен свят на който те самите са господари. Точно обратното се получаваше на практика. Те ме бяха превърнали в роб на болните им амбиции за нещо по-добро. А аз нямах право на глас, нямах право да изкрещя с пълно гърло, че не искам да съм част от техния свят. С поредното дръпване от цигарата бавно осъзнавах, че освен, че тази цигара ме убива тя ми е последната. Тежка и истинска. Също както е тежка и истинска съдбата. Съдбата се държеше грубо с мен, както цигарата. Но аз и пред двете се бях предал почти изцяло. И двете ги обичах и почитах, докато не осъзнавах, че тъна все по-надолу и по-надолу благодарение на тях. Истински ?! Може би. Това е един от въпросите които често си задавам, а със задаването на въпросите разбирах, че отговорите са повече от въпросите. И цигарата и съдбата ме убиваха и ми даваха живот всяка секунда. След като остана малко от цигарата, отпих поредната глътка нагарчащо кафе. А кафето ?! То като съдбата ли е ?! Горчиво ?! Не мога да си отговоря на този въпрос обективно. Знаех, че и от кафето и от съдбата ме е страх, малко или много. Оставаше едно последно дръпване от тежката цигара и една от последните глътки горчиво кафе. Осъзнавах, че живота е като детска дрешка - къс и мръсен. Въпреки това ми осъзнаване на ситуацията аз се бях примирил с всичко. Имах проблеми които не могат да се разрешат туко-така, а изискват време за което да бъдат разрешени. Изпаднах в духовен транс и започнах да се чудя каква ще е комбинацията от последната дръпка на последната цигара и последната глътка от горчивото кафе. Дали цигарата и кафето са като живота - колкото по-малко остават, толкова по-мили ти стават. Не исках да се замислям още, нямах време. Дръпнах. Отпих. Горчаха - цигарата, кафето и живота. П.С. Започнах едно ново нещо в моя стил. Създадох си цикълът "Мислите на един душевно болен". Надявам се да има поредица от неща които да запълнят този цикъл.