- Е, предполагам поздравленията са наред?
- Благодаря...
- Какъв е? Той. Какъв е?
- Не разбирам...
- Как те гледа? Сутрин, когато се буди до теб. Вечер, преди да заспите. Придърпва ли те към себе си, за да заспиш по-лесно? Поглежда ли те в очите, чудейки се дали цветът им наподобява повече див кестен или кехлибар? Разбира ли шегите ти? Прокарва ли пръсти през косата ти? Кара ли те да плачеш? Гледа ли любимите ти филми с теб? Как те целува? Вдъхновява ли те? Кара ли те да рисуваш? – след въпросите, които избълва, той извърна главата си встрани и въздъхна – Съжалявам, не е моя работа.
- Виж...
- Пръстенът е красив. Е, какво се случи с теб? Отиде ли на онова пътешествие до Румъния?
- Да. Прекарах три седмици там онова лято. Беше невероятно. Сякаш всеки път, когато се връщам в тази страна, я посещавам за първи път. На другата година се върнах пак. Всъщност връщах се всяка година докато следвах. След като завърших, кандидатствах с мой проект и ме одобриха. Отидох да провеждам научно изследване там. Представяш ли си? Аз и научно изследване. Никога не съм си го помисляла. Но някак ми допадна. Пътувах. Говорех румънски. Четях и записвах много. Имам чувството, че искам да ти разкажа толкова много неща. А ми се струва, че имам недостатъчно време. Адски много неща се случиха с мен, с баща ми...
- Рисуваш ли?
- Аз... – сведе глава и една сълза се спусна от крайчеца на окото ѝ, надолу по скулата, зави рязко, погали горната ѝ устна и падна на земята – Ти как си? – продължи тя.
- Записах се да уча латински в университета. Лятото, което ти замина. Нищо не се е променило. Просто сега говоря и пиша на латински. Знам някоя и друга история за Древен Рим и поразбирам малко старогръцки.
- Това е страхотно. – тя замлъкна за миг, после го погледна в очите и продължи – Но не ми каза как си...?
Той се отдръпна и се обърна настрани. Вдиша дълбоко и единственият звук, който излезе от устата му, бе свистене на струйката въздух, която се изплъзваше между устните му.
- Добре съм – отвърна ѝ.
- След толкова много време дори не можеш да ме погледнеш в очите и да ме излъжеш.
Известно време и двамата мълчаха. Тя продължаваше да седи там, срещу него, със същата кестенява коса, вързана на плитка, само че по-дълга отколкото той я помнеше. Сякаш чакаше нещо. Какво ли чакаше, зачуди се мъжът. Нямаше да каже нищо. Не обичаше да споделя. Често оставаше неразбран. А и каква ползва от това да разкриваш емоции пред друг? Води до слабост, уязвимост, някой друг вече знае страховете ти, мечтите ти, болката ти, какво те прави щастлив, какво те натъжава. Глупост. Една голяма глупост. Ако някой заслужаваше да му споделяш, то това би бил човек, който цял живот не те е напускал. Никой няма такъв човек в живота си. Винаги някой си тръгва от теб. Или ти си тръгваш от някого. И какво? След това по някоя улица се разхожда друго същество, което знае всичко за теб, но вече не те познава. Нито ти него. И да сподели всичките ти тайни с някой друг, едва ли ще разбереш. Но страхът от това да те предаде си остава. Вечно живее в теб. Караш си старата таратайка по пътя за вкъщи, изневиделица по радиото пускат песен, която ти напомня на нещо отминало (слушаш радио, защото дискът, който си пускаш от години насам, вече ти е втръснал до болка) и както си караш, набиваш спирачки по средата на булеварда, без да ти пука някой ще те удари ли, ще те напсува ли, ще излезе ли да те пребие. Единственото, за което успява да мисли повреденият ти мозък, е как някъде там свободно се разхожда човек, който може да срине света ти за секунди. Споделеният проблем е половин проблем? Не, благодаря. Задръжте си споделянето и се разкарайте от живота ми преди да съм ви казал къде да си го заврете това споделяне. Външно бе спокоен, но току-що провелата се война в ума му изплува на повърхността, той се обърна към жената, погледна я със строгите си кафяви очи, не издържа и отвори устата си:
- Искаш да знаеш как съм ?! Все още чета книгите на Буковски до 3 през нощта. После препрочитам всички отбелязани страници. Заспивам на леглото, без завивки, без възглавница. Не разбирам кога е дошъл изгревът, защото щорите ми са пуснати. В стаята никога не е светло. И така ми харесва. В началото само разправях как обичам мрака. Сега наистина е така. Живея с него. Знам, че винаги след като се скрие Слънцето, той ще дойде. А ако имам нужда от него преди това, просто се скривам в стаята си и го викам. Все още мисля да направя нещо. Решавам се и точно накрая се отказвам. После моментът отминава и в мен остава едно натрапчиво и нахално чувство, което отказва да си тръгне. Напомня ми как съм изпуснал мига и шепти как магията си е отишла, и че дори да го направя сега, нищо няма да има значение. Като това, че няма да има значение дали щях да те потърся някъде в Румъния, след като не го направих първата година. Съжаленията, угризенията и неизживените моменти, превърнали се в лъжливи спомени, изяждат всичко вътре в мен. И крещя, викам, удрям, блъскам. Не живея. Съществувам. Днес, утре, други ден. Докога? После сядам на леглото си и се чувствам празен. След този ураган от гняв и емоции, просто седя и дишам. Слушам тишината. Накрая заспивам седнал. В някои нощи се будя, когато отпуснатото ми тяло се строполи на леглото, в други – не. Много хора ме питат какво правя с живота си. Нали и ти това искаш да знаеш, когато ме питаш как съм. Какво да правя с живота си, изморен съм от тоя живот, откакто бях на седемнайсет. Може би просто го карам да ме търпи, така както той ме кара аз да го търпя. Уморен съм от чакането, от правенето на нищо. Уморен съм.
Не помнеше предходната дума, когато изречеше следващата. Нито какво точно бе казал. Нито как звучеше. Видя само, че тя е леко уплашена. Отстъпи назад. Не искаше да я плаши. Повече отколкото вече го бе направил. Мълчанието не бе неловко. Просто бе мълчание. Той застана до рафта с американски класици, обърна се, скръсти ръце и се подпря на една от лавиците.
- Къде го срещна? – поиска да узнае, макар че щеше да съжалява за въпроса си след по-малко от минута.
- Там. В Румъния. Помниш ли крепостта Поенари? Онази, която искахме да изкачим.
- Онази с 1481 стъпала ли? Мамка му... – занемя мъжът.
- Бях там по работа към университета. Държах всичките си записки и бързах нагоре по стъпалата. Препънах се и залитнах. Изпуснах всички листове и те се разхвърчаха наоколо. Тогава се появи той. Просто изскочи отнякъде и ми помогна да ги съберем.
- Не искам да знам повече. – тихо пророни той – Проклетите 1481 стъпала...
В този миг вратата се отвори и закачи звънчето, поставено над нея, което оповестяваше, че някой е влязъл. Ако не беше то, те сигурно нямаше да обърнат внимание на новодошлия. Той се прокашля и с плах глас попита:
- Извинете... видях знака отвън, че книжарницата се продава. Интересувам се...
Тогава мъжът, който притежаваше книжарницата, направи заплашителна крачка към влезлия и изрева:
- ИЗЧЕЗВАЙ ОТТУК! НИЩО НЕ СЕ ПРОДАВА! ДА НЕ СЪМ ТЕ ВИДЯЛ ПОВЕЧЕ!
Някакъв стар пламък се възпламени вътре в него. Бушуваше, изгаряше и после се разпалваше отново. Грабна една книга от рафта и я хвърли по изплашения излизащ човечец. Книгата падна на пода с кориците нагоре. На предната се четеше – Чарлс Буковски – „Всичко на масата“.
© Георги Стайков All rights reserved.