Днес, точно преди 6 години... първата среща, незабравимата. 15-ти септември пред вратите на училището... Аз бях там и ти беше. Погледите ни се срещнаха за първи път. И всичко беше красиво, бяхме щастливи. Ти ми помогна да разбера какво е щастие, след време разбрах какво е и болка. И може би една малка част от мен ти е благодарна за това, че ме научи да обичам истински. Макар и несъзнателно, ти ми помогна да опозная другата част на живота, непознатата за мен, допреди 3 години. Останалата част те проклина, задето обърка живота ми, задето го разпиля като прах и прашинките полетяха в различни посоки. Както и душата ми, която се дели на хиляди части, търсещи теб.

Къде да те намеря? Делят ме километри от мястото, където си ти, но спомените ми са още тук, в сърцето ми. И винаги ще си останат там. Преди любовта ми към теб беше детинска, отначало дори не можех да кажа, че е любов. Но с времето разбрах какво е истинска любов, изпитвайки я към теб. И сега съм тук, далеч от теб. Вече сладката ти усмивка не ме посреща в двора на училището, готова да ме хване за ръка и заедно да влезем вътре, където прекарвахме цялото си време заедно, където бе нашият дом. Не. Вече те няма и рано или късно ще трябва да свикна с липсата ти. Защото може би ние не сме създадени един за друг или просто сега не ни е писано да сме заедно. Не знам. И никога няма да разбера, сигурна съм. Просто ще продължа да се надявам през някой бъдещ 15-ти септември да те видя отново там, където стоеше преди. Да те видя отново засмян и изпълнен с любов, дори тази любов да не е за мен. Тогава ще бъда отново щастлива, ще те хвана за ръка и заедно ще пристъпим прага, както когато бяхме деца.

Обичам те и не искай от мен да те забравя, защото никога няма да го направя!