2 юни
Обичаме си ние националните герои. Портретите им окачваме, дните на смъртта празнуваме /както се изразяват някои/, годишнини честваме.
И най-вече ги обсъждаме от битово-егоистична гледна точка.
Защото героите български показват едно нещо – можело е не само да се оцелява, а да се живее. Истински, морално, човешки.
Колкото и да правим опити да принизим делата им, да ги свлечем до ежедневието ни. “Да , бе – революции правили… Я сега да видя как щяха да се оправят!”, казваме си .
Горди, че за нас битието не е трудно нещо, че така сме успели да се преборим с него, та ни е вече родно и мило. Както блатото за жабите.
От тази гледна точка доста интелигентващи полуграмотници отхвърлят стореното от Ботев.
Абе, викат те, не е лош поет, ама защо му е трябвало да ходи и се бие?
Да си е стоял в къщи, да е поизучил още нормите на поезията, да е пооправил езика си, че е много емоционален и субективен.
Видите ли – пишат сивите ни съвременници по книжки и разправят по медии – въстанието вече било потушено, къде е тръгнал така да мре?
Без смисъл, без тактика и стратегия, без да направи баланс на активи и възможни пасиви. Инвестирал живота си за една неперспективна, невъзвръщаща вложенията авантюра.
При това нарушил и законите на Османската империя, и правилата на цивилизацията през ХIХ век, и пазарните канони. По които днес мерим стойността на хората и събитията.
Но добре, че има още скептици, вярващи не в модерното, а в моралното. И оценяващи човека не по временното, а по вечното.
Които все още учат децата и родителите им, че Ботев без 2 юни не би бил Ботев.
Че в него ден в едно се сливат поезия, публицистика, революция и жертвоготовност.
Че не е въпросът на какъв етап е било въстанието, а каква е клетва дал и как я е изпълнил героят.
Една година по-късно хиляди се струпват в опълченските дружини – по-дружко си е цяла руска армия да ти е до рамото, нали? И, ВСЕ ПАК – ТИЯ ХИЛЯДИ СА МАЛКА ЧАСТИЦА ОТ МИЛИОНИ. Някои от които помагат за освобождението, а други гледат келепира си. А само двестатина юнаци тръгват с Ботев през Дунава с ясната цел – да мрат, но да не живеят нито роби, нито бегълци.
И как го виждате Ботев като възрастен, обръгнал на светски живот придворен поет или висш чиновник?
Той, който писа на жена си, че я обича “после Отечеството”, да стои редом с ония, които обичат не цялото отечество, а концесиите, далаверите, гешефтите, аферите, клюките, интригите?
Портретът му – да, той е над главите им. Като антипод, като неусещан от тях ироничен присмех над низостта им.
Но Ботев никога не е бил на никоя власт. Дори – а може и най-вече – на оная, наричала се “народна”.
Ботев е на българите и България.
И затова негов ден е Втори юни. Негов и на всички знайни и незнайни, пожертвали се за Родината.
Които са в мислите и спомените, не и в реалността. Защото ни напомнят колко далеч е тя от бляновете им.
И колко скъпо те са платили за онова, което днес обезценяваме.
И три минути мълчание, за да оценим вечността и вечните.
Макар понякога и тях не можем изтърпя, забързани по дребното и себичното.
П.П. Да отбележа за себе си. Събирал съм средства за „Радецки“. Пътувал съм с него – награда в осми клас. Участвал съм в Ботевия поход.
И винаги съм се опитвал да вдигна поглед към висотите на самия Ботев – поет, публицист, революционер, човек.
Макар слънцето да ме заслепява - Ботев е високо над нас…
© Георги Коновски All rights reserved.
