Някъде към пет часа следобед умората взе връх и инспекторът заспа на бюрото си. Ленивите лъчи на есенното слънце заиграха с дулото на пистолета му, небрежно оставен върху дебелата преписка за самоубийството на седемдесет и седем кита край бреговете на Шотландия.

Ще спестим на читателя описанието на съня на инспектора. Напоследък той сънуваше често – вероятно от преумора или пък от безделие, но то беше едно и също: човек може да бъде толкова усърден в безделието си, че да се преумори. Такъв човек беше инспекторът. Вече седма година работеше върху въпросното самоубийство на китовете и делото все си стоеше на трупчета. Седемдесет и седем трупа стояха на трупчета, така да се каже.

     Събуди се към полунощ. Ленивите лъчи на есенното слънце вече не играеха върху дулото на пистолета. Напротив – беше тъмно и отвън, през стъклата на прозорците на кабинета на инспектора проникваха още по-ленивите неонови лъчи на уличната лампа.

     Прибра се вкъщи капнал от умора. Легна на дивана и заспа по потник, без да се преоблича. Това следствено дело щеше да го съсипе. Цели седемдесет и седем! Кит до кит. За какво им трябваше да си изсипват като броеница върху плажовете на тая Шотландия? Не си ли даваха сметка, че никой няма да повярва на версията за самоубийството? Не допускаха ли тези дебели, огромни животни, че ще разпределят делото на него, най-опитният разследващ инспектор в България, но и в другите части на света? И това щеше да отнеме съня, здравето и всички надежди за почивка на един честен, трудолюбив, ала напреднал във възрастта си гений, какъвто несъмнено беше инспекторът. Китовете не се славеха като загрижени за хората същества, така че инспекторът си задаваше тези въпроси риторично, макар и при удобен случай би им го задал лично. Но как да стане? За цели седем години, откакто беше поел разследването, нито веднъж не го командироваха за Шотландия, за да провери фактите и обстоятелствата на място. В крайна сметка, той трябваше лично да се запознае с жертвите и да потвърди или отрече версията за самоубийството им. Най-малкото трябваше да установи лично дали това така наречено самоубийство е извършено по идентичен начин от всеки кит. Защото подобна идентичност бе разсеяло съмненията, че всеки един от китовече е използвал различен похват и средство, за да се самоубие.

     Не – нищо, никаква командировка. Разполагаше само с две снимки от дрон, на които китовече изглеждаха като плъхове. Останалите материали по предварителното разследване, които правеха папката по делото да изглежда внушитена, бха изрезки от книги за китове и китоловци, които инспекторът беше успял да събере при посещенията си в библиотеките. Отначало библиотекарите се мръщеха, че израязва снимките от книгите, но после разбраха, че се касае за тежки и масови престъпления, извършени с особена жестокост, и сами подбираха фотосите и материалите, които заслужаваха да бъдат изрязани.

     ... На другия ден инспекторът отиде на работа по-рано. Беше си загубил настроението и възнамеряваше да го потърси в офиса. Влезе в кабинета си и хвърли разсеян поглед върху бюрото. Студена пот изби по челото му: цялата преписка по делото за самоубийството на китовете липсваше! Провери под бюрото, в тоалетната, зад пердетата – нищо. След това внимателно проучи бравата – не, не беше насилвана. Нямаше следи от драскотини, от шперц или други устройства. Значи никой не е влизал в стаята му през нощта. Тогава кой и как е откраднал преписката?

     Образува дело срещу неизвестен извършител: направи го сам – подаде жалба до себе си и служебно образува преписка. И ето – вече седем години издирва онзи неизвестен криминално ориентиран тип, който беше отнел седем години от живота му, от труда му, за да попречи на истината да възтържествува по отношение на несъмненото зверско убийство на 77 невинни кита край Шотландия. Папката за кражбата на китова преписка стана дебела и обемиста и заемаше половината от бюрото.

     Ето така се развиваха делата при инспектора. Само така. Че как иначе?